5 КЛАС
МИНАЛО СВЪРШЕНО И МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО ВРЕМЕ НА ГЛАГОЛА
6 КЛАС
ДЕЛОВА ПОКАНА
7 КЛАС
"БАЙ ГАНЬО ПЪТУВА"
„БАЙ ГАНЬО ПЪТУВА“ – ТРУДНИЯТ ПРЕХОД НА
НОВООСВОБОДЕНИЯ БЪЛГАРИН КЪМ СВЕТА
1. ОСНОВНИ СЮЖЕТНИ МОМЕНТИ И РАЗВИТИЕТО НА ДЕЙСТВИЕТО В ТЯХ:
Идеята за книгата, в която главен герой е Бай Ганьо, се ражда по признание на самия автор в началото на 1894 г. На части тя е публикувана в списание „Мисъл“ от април 1894 до януари 1895 г., а като цялостно издание с някои добавки се появява през 1895 г. Тази „пъстра огърлица от анекдоти“, както я нарича д-р К. Кръстев, има две основни части – „Бай Ганьо тръгна по Европа“ и „Бай Ганьо се върна от Европа“. Първият дял започва с разказа „Бай Ганьо пътува“.
Съдържанието му е лесно за възприемане и запомняне. Двама българи пристигат на гарата в Будапеща и влизат в бюфета. Стати – интелигентен младеж, забелязва, че спътникът му Бай Ганьо (търговец на розово масло) е напуснал незабелязано ресторанта. Затова Стати плаща питието му. Когато двамата се виждат отново, става ясно, че Бай Ганьо е тичал след маневриращия влак да гони килимчето си и не смята, че има нещо нередно в това друг да плати бирата му. Пътуването към Виена продължава. Във вагона Бай Ганьо се храни, споделя, че е обикалял по света, отказва да приеме предложената му книга и прекарва времето си в сън. В хотела в столицата на Австрия търговецът не позволява на слугите да пренесат дисагите му, не иска и да ги остави на съхранение в касата. Прибира мускалите в пояса си и отклонява покана за обяд. Стати завежда Бай Ганьо в една кантора, а сам обикаля забележителностите на Виена. Когато се връща, заварва Бай Ганьо да пришива нов джоб на дрехата си. Търговецът не смята за необходимо да разглежда града.
Случките са малко – приключение на гарата, пътуване във влака и посещение на хотел, кантора и забележителности в австрийската столица. Основните герои са Бай Ганьо и Стати. Действието не е сложно и е представено последователно във времето – двама българи пътуват и посещават Виена.
| Основни сюжетни моменти | Развитието на действието в тях |
| На гарата в Будапеща | • Разказвачът Стати въвежда читателя в обстановката, говорейки
от 1 л. мн.ч. („влязохме“). Така той създава представата за
общност със спътника си Бай Ганьо и усещането, че казаното е
истина, тъй като е предадено от очевидец на събитията. • Спокойното разполагане на Стати в бюфета, поведението му там и желанието му да види „хубавия свят гъмжило“, който го заобикаля, издава културния човек с опит в пътешествията. • „Изфирясването“ на Бай Ганьо от ресторанта, след като е изпразнил чашата си и е взел дисагите си, веднага откроява различието между двамата пътуващи българи – единият е спокоен и ведър, склонен да общува, докато другият се съобразява само със себе си. • Колоритното описание на гарата в Будапеща, поведението на железопътните служители и любопитните англичани създава впечатление за общуване в културна европейска среда. • Диалогът между Бай Ганьо и Стати по повод „приключението“ в преследване на килимчето задълбочава представата за контраста между героите – единият „не си поплюва“, използва „енергични псувни“, „блещи се“, носи дисаги и калпак, докато другият е добронамерен, искрено се интересува от спътника си и със смях приема случилото се. |
| Пътуването във влака | • Първото нещо, което Бай Ганьо прави във вагона, е да се
погрижи за себе си – храни се. Детайлите в това описание са
комични („гърбом“, издуване на бузите, опъване на шията,
уригване). • Изразеното желание да бъде почерпен с вино, допълва представата, че героят не иска да дава пари за това, което консумира. • Разговорът за пътуванията, започнат от Бай Ганьо, разширява впечатленията за ограничения свят на героя (всички изброени градове са в непосредствена близост до България) и за склонността му да изопачава истината („Ти вярваш ли?“). • Отказът на Бай Ганьо да приеме предложената му книга, и „по-практичното“ му решение да си дремне, защото това е добър начин да оползотвори парите, вложени в билета, разкриватнеговата бездуховност и пресметливост. • Отблъскващият образ, изграден при описанието на начина, по който Бай Ганьо си храни, се обогатява е детайла за хъркането, огласящо купето („не ти трябва да слушаш рева на Атласкиялев“). Така се затвърждава впечатлението за неуместното поведение на героя. |
| Във Виена | • В хотел „Лондон“ става ясно, че Бай Ганьо е търговец на
розово масло, което не поверява на никого, защото смята, че може
да бъде ограбен – крие мускалите си дори от своя доказал
почтеността си спътник („кой знае и туй хлапе какво е“). Той е
подозрителен към всички и мисли, че учтивостта (любезните хора
за него са „мазни“) е само начин да се „докопа нещо“. • Представата за облеклото на Бай Ганьо се обогатява със споменаването на антерията и пояса му, съчетани с „френските дрехи“. Заедно с дисагите и калпака те свидетелстват за смесицатамежду европейско и ориенталско – но само във външния вид, а не и в поведението на героя. • Сметкаджийството на търговеца проличава и при отклоняването на поканата за обяд в ресторанта. „Ученият“, т.е. културният, цивилизованият Стати правилно преценява своя нов познайник („защо ще си харчи парите за топло ядене“). • Въпреки проявите на Бай Ганьо, които биха обидили всекиго, Стати продължава да бъде добронамерен към него и го отвежда в една търговска кантора, за да продаде стоката си. Младежът тръгва сам на обиколка из австрийската столица, за да разшири познанията си за света и да натрупа нови впечатления. • Припечелил от своя „гюл“, Бай Ганьо пришива нов джоб на дрехата си, за да прибере в него парите. Опитът да скрие с какво се занимава, извежда на преден план неговата неискрености прикритост. • Нежеланието на Бай Ганьо да се приобщи към ценностите на културна Европа и неговото скъперничество проличават в момента, в който отговаря отрицателно на въпроса дали е видял Виена („Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати“, „Защо ще си даваме паричките на немците...“). Той остава „затворен“ в своя малък свят. |
Алеко внушава мисълта за трудния преход на
новоосвободения българин към света, с който иска да общува. Липсата на
опит и знания за света превръщат пътуването на Бай Ганьо в поредица от
комични ситуации. Той не желае да види и да придобие знания за Европа
– иска да се обогати не духовно, а материално.
2. ЗАГЛАВИЕТО, НАЧАЛОТО И КРАЯТ НА „БАЙ ГАНЬО ПЪТУВА“
Заглавието на книгата „Бай Ганьо“ пряко насочва към героя на произведението, без дапредлага оценка или тълкуване.
Подзаглавието „Невероятни разкази за
един съвременен българин“ допълва заглавието и насочва вниманието
към няколко факта:
• В подзаглавието думата „разкази“ е използвана като синоним на истории, които предстои да бъдат разказани.
• Тези истории ще са интригуващи („невероятни“)
• В тях ще бъде представен един „съвременен
българин“. От дистанцията на времето можем да разчетем това по два
начина: 1) съвременен спрямо момента на написване на творбата; 2)
съвременен в смисъл на непреходен, т.е. във всяка епоха, във всяко
време се срещат такива хора – байганьовци.
Встъплението
подготвя читателя за среща с герой, който е много популярен, и
въвежда в приятелската атмосфера на сбирка, на която общителни хора
споделят истории за преживелиците си с Бай Ганьо.
Началото на
първия разказ „Бай Ганьо пътува“ извежда героя в Европа, а в края
ударението е поставено върху нежеланието на българския търговец да
се приобщи към европейските ценности. В тази рамка е вписано
сравнението на два противоположни типа българи, попаднали в
цивилизована среда.
Заглавието и подзаглавието на книгата насочват към героя и към разказването за него. Началото и краят на разказа „Бай Ганьо пътува“ очертават разминаването между претенции и същност на героя. В тази рамка е вписано сравнението на два противоположни типа българи, попаднали в цивилизована среда.
3. МОТИВИТЕ
• Мотивът за пътя и пътуването разкрива същността на хората, напуснали обичайнатаси среда на живот.
• Мотивът за съизмерването на родното и чуждото е изведен на преден план като единот най-важните за българите.
• Мотивът за общуването между хора с различни ценности присъства като основа заразмисъл.
• Мотивът за двете лица на българското – българите са и знаещи, и невежи, и добронамерени, и непочтени, и цивилизовани, и ограничени, каквито са хората навсякъде по света.
Чрез разработените мотиви родното (българското) е видяно като сложна смесица от разнообразни характеристики и проявления – както положителни, така и отрицателни.
4. ПОВЕСТВОВАТЕЛЯТ И ГЕРОИТЕ
Повествователят
Алеко Константинов е поверил повествованието на герой разказвач, който представя случващото се като очевидец и така допринася за непосредственото възприемане на историята. Встъплението го представя с неговото име Стати. Първообраз на Стати и другите разказвачи в книгата са млади, интелигентни българи, обединени в общество, наречено „Весела България“, които си разказват смешно-горчиви истории за сблъсъка на родното с европейското.
Героят разказвач Стати
Младежът е добронамерен и жаден за знания пътешественик, културен, любознателен, деликатен, услужлив и почтен човек с мислене на европеец. Стати се опитва да бъде посредник на Бай Ганьо при общуването му в непознатата за него среда, без да изтъква преимуществото си. Той е с широк кръгозор, „отворен“ към света, „лицето“ на българина в контакта му с чуждото.
Поведението на героя и отношението му към света, който го заобикаля, го представят като пример за подражание.
Бай Ганьо
Първообразите на героя са много. Сред тях са и познатите от „До Чикаго и назад“ бай Айвазиян и Ганьо Сомов. Затова Бай Ганьо е събирателен образ, обобщаващ „опакото лице“ на бързо променящия се след Освобождението български свят. Героят се съобразява само със себе си, безочлив е, иска винаги да получава, без да дава. Проявява скъперничество, има ниска култура, склонен е към самохвалство и изопачаване на истината. Липсва му опит в общуването в цивилизована среда, но той по никакъв начин не се стреми да се облагороди и да разшири познанията си. За него всичко се свежда до печалбата. Той е човекът, „затворен“ в своя малък свят, въпреки че пътува.
Чрез него Алеко Константинов сочи
опасностите, които трябва да се избегнат – превръщането на
пестеливостта в скъперничество, на практичността – в сметкаджийство,
на събуденото желание за лична изява – в егоизъм, и т.н. Чертите на
героя се открояват в съпоставката му с хора – както европейци, така и
българи, които са носители на устойчиви нравствени качества и
общочовешки ценности.
Противоположните характеристики на
героите се обогатяват и чрез репликите, които си разменят по повод
заплащането на бирата. Стати е деликатен и загрижен, прави това, което
е редно, докато Бай Ганьо е безцеремонен („Голяма работа!“),
използва другите („Имал си бол пари – платил си я“) и е
грубиян – говори с „нетърпящ възражение тон“, „наставнически“.
Смешното се поражда от съпоставката между претенциите на Бай Ганьо за „култура“ и липсата на такава.
5. КОНФЛИКТИТЕ
• между двете лица на българското, представени от двата типа пътуващи българи
• между културата на Европа като съвкупност от духовни и материални ценности и липсата на култура в речта и поведението на Бай Ганьо
• между цивилизованото поведение и простащината
• между духовните интереси и стремежа към материални облаги
• между знанието, което винаги търси обогатяване, и невежеството, което не желае промяна
• между будните и общителни хора и склонните към изолация
• между почтеността и липсата й
• между доверието и подозрителността
В „Бай Ганьо пътува“ конфликтите са
ярко откроени. Осмислянето и разрешаването им е оставено на читателя,
който има за ориентир осмиването на отрицателните явления, въплъщение
на които е Бай Ганьо.
6. ПРОБЛЕМИТЕ И ЦЕННОСТИТЕ
| Проблемите | Ценностите |
| Как се съотнасят родното и чуждото? | • стремеж към опознаване на другия • разширяване на знанията • обогатяване на опита в общуването • добронамереност • почтеност • благородство |
| Може ли само да вземаш, без да даваш? | |
| Трябва ли човек да се примирява, когато се среща с байганьовци? |
Хората трябва да се стремят да откриват стойностното, да обогатяват опита си в общуването, да разширяват знанията си, да опознават света, като полагат усилия за своето израстване и търсят положителните, а не негативните примери.
7. ПОСЛАНИЕТО
Бай Ганьо е едновременно смешно и
жалко подобие на културния човек изобщо. С този образ Алеко
Константинов отхвърля чрез смях „опакото“ лице на българина. Всяко
време си има своите байганьовци, нашето – също.
8 КЛАС
"ПРИТЧА ЗА ТРИТЕ ПРЪСТЕНА"
ПОУКАТА ОТ ПРИТЧАТА ЗА ТРИТЕ ПРЪСТЕНА
„С
притчата за трите пръстена евреинът Мелхиседек се спасява от
голямата опасност, готвена му от Саладин“ – с това обяснение,
изглеждащо дори като заглавие или подзаглавие, започва третата новела
от първия ден. И още в началото отново се появява мотивът за
разказването като начин да се избегнат опасността и заплахата за
живота. Въпросът на Саладин (владетел с недостатъци като
прахосничеството, но пък изпълнен с достойнство и уважение към разума)
е напълно прям: „...коя от трите вери смяташ за истинска:
юдейската ли, сарацинската ли, или християнската? “.
А това е един от най-опасните
въпроси на всички времена – и преди Бокачо, и по времето на Бокачо, и
чак до нашия век. Няма начин какъвто и да било отговор да бъде
правилен, ако събеседникът изповядва друга религия. Заради въпроса: „Коя
е истинската религия – юдаизмът, християнството или ислямът?“,
през вековете са се леели реки от кръв, за съжаление, и до днес. Като
евреин, Мелхиседек има основание да каже примерно: „Моята
религия, юдаизмът, е най-истинска, защото е първа – Старият завет на
юдеите стои и в свещената Библия на християните, и в свещения Коран
на мюсюлманите“, с което би се изложил на голяма опасност. Или
да каже: „Твоята религия, Саладине, ислямът“, за да спечели
благоволението на султана, с което би извършил грях към своята
собствена вяра и би си спечелил презрението на проницателния Саладин.
А в тази история няма никаква логика християнството въобще да се появи
като отговор на Мелхиседек на въпроса на Саладин. Който и да е от
трите отговора би изложил Мелхиседек на опасност. Ето защо той избира
друг път – разказва на султана притчата за трите пръстена, които
старият баща дава на синовете си, защото и тримата са му еднакво
скъпи.
Семейните отношения на бащата и
синовете в притчата са твърде нехарактерни за традицията, в която
винаги един от синовете е истинският наследник по силата или на
първородството си, или на специални заслуги. Тук обаче старият баща
решава, че всичките му синове са еднакво достойни. Затова и
скъпоценните пръстени стават три, а кой от тях е най-старинният и
истинският, остава докрай неясно. Оттук и поуката, ясно изразеният
смисъл на притчата, която спечелва уважението и възхищението на
Саладин: „...Когато най-сетне установили, че трите пръстена
толкова си приличат, че не може да се познае кой е истинският,
въпросът кой от тримата е пръв наследник, останал нерешен и не е
решен и до ден днешен. Същото ще ви кажа, господарю мой, и за трите
закона, дадени от Бог Отец на трите народа, във връзка с които ми
зададохте вашия въпрос. Всеки народ е убеден, че той е истинският
наследник, че той притежава и истинския закон, но въпросът кой
наистина го притежава, оставаоткрит, също както при
пръстените“.
Така въпреки разприте между
синовете (между представителите на трите религии) посланието на
притчата – хуманистично и ренесансово – в отговора на Мелхиседек може
да бъде изразено и така: както старият баща намира синовете си за
еднакво достойни, така и Бог е решил да остане неясно коя от трите
религии е „най-истинската“, защото Бог обича и намира за достойни
всички свои чеда и от трите религии.
Отговорът на Мелхиседек наистина е
въплъщение на ренесансовия хуманизъм. Но това не е единствената поука
от притчата. Филомена я разказва на другите младежи не точно заради
нейното голямо хуманистично послание, а най-вече поради възхищението
си от силата на разума: „...умът може да помогне на мъдрия да се
измъкне от голяма опасност... А че разумът може да бъде причина за
утеха, ще ви докажа, както обещах, с тази кратка новела“.
Възхищението от силата на разума е също така ренесансово по своята
същност. Така Филомена намира един смисъл в притчата, а нейният герой
Мелхиседек – друг. Това показва богатството и многозначността на
ренесансовите идеи.
9 КЛАС
ОТГОВОР НА ЖИТЕЙСКИ ВЪПРОС
